Царевицата е на няколко метра от мен, устремени сме към нея с около 100км/ч и чуството е жестоко, толкова зверски жестоко, че описано така би трябвало да съм 100%-ва мазохистка. А аз всъщност не съм нито повече, нито по-малко момиче, изпълващо сърцето си с чиста доза радост :)
Змеят дърпа трапеца на дясно и причинява остър ляв завой, благодарение на който ние се разминаваме с близка среща с царевицата. Аз крещя, а гръмогласното ми юхуууу се шмугва в току що описаната дъга на завоя. "Може ли да го наклоня и аз?"-питам Змея, а той в отговор си сваля ръцете от трапеца. Сега целият хоризонт е в очите ми - аз летя, 50м над земята, с променлива скорост. АЗ ЛЕТЯЯЯЯЯЯЯЯЯ...............По дяволите, аз летя - не в самолет, отново уцелила да седна до крилото, скриващо половината гледка, не в някой случаен сън, в който винаги малко или много се прокрадва отенък на будилник...този път летя като хората...т.е. като птиците....т.е. обърках се! Летя с мото делтапланер, чието име за срам и резил все бъркам със "самолетче". Важното обаче е, че летя, а това действие не може да се обърка. Тази нова свобода, сякаш нахлува във всичките му там артерии и вени и ги изпълва със забързан въздух, аз летя и отвътре, цялото ми същество лети!
Змеят прави още няколко врътки, дърпайки трапеца. Втурваме се ту нагоре, ту на ляво...аз го държа здраво, въпреки че не повлиявам на курса на движение. Но за сметка на това викам с пълно гърло. Може би за да изкарам въздуха, нахлул в кръвта ми. Може би от нуждата да споделя тази своя еуфория. Или пък ей така - без причина.
Кацането е гладко и сладко и учудващо не навява тъгата от едно привършило приключение. Не ме обзема чувство на отлетял безвъзвратно миг...сякаш част от погълнатия въздух все още циркулира из тялото ми и превръща току що вдишаната свобода в един пълнокръвен спомен, който още дълго време ще подухва и ще напича и ще завива ту на ляво, ту на дясно на няколко метра от царевицата....
Преживяванията, чувствата, спомените на един човек са най-личното, което той носи у себе си. Точно те позволяват на света да бъде такъв, какъвто е - многолик, шарен, разнообразен, изпълнен и с радост и с болка, погълнат и от еуфория и от страх...перспективата, от която гледаме на света, се променя непрестанно, от нас зависи обаче какво и как ще забележем. И как ще го вплетем в килима от пълнокръвни спомени :)
Споделяйки прясни преживявания по пътя обратно за София, се оказва, че до Сливница нямало никаква царевица...имало слънчогледи...
...а сега вече има и свят,една идея по-обагрен от предишния.
Змеят дърпа трапеца на дясно и причинява остър ляв завой, благодарение на който ние се разминаваме с близка среща с царевицата. Аз крещя, а гръмогласното ми юхуууу се шмугва в току що описаната дъга на завоя. "Може ли да го наклоня и аз?"-питам Змея, а той в отговор си сваля ръцете от трапеца. Сега целият хоризонт е в очите ми - аз летя, 50м над земята, с променлива скорост. АЗ ЛЕТЯЯЯЯЯЯЯЯЯ...............По дяволите, аз летя - не в самолет, отново уцелила да седна до крилото, скриващо половината гледка, не в някой случаен сън, в който винаги малко или много се прокрадва отенък на будилник...този път летя като хората...т.е. като птиците....т.е. обърках се! Летя с мото делтапланер, чието име за срам и резил все бъркам със "самолетче". Важното обаче е, че летя, а това действие не може да се обърка. Тази нова свобода, сякаш нахлува във всичките му там артерии и вени и ги изпълва със забързан въздух, аз летя и отвътре, цялото ми същество лети!
Змеят прави още няколко врътки, дърпайки трапеца. Втурваме се ту нагоре, ту на ляво...аз го държа здраво, въпреки че не повлиявам на курса на движение. Но за сметка на това викам с пълно гърло. Може би за да изкарам въздуха, нахлул в кръвта ми. Може би от нуждата да споделя тази своя еуфория. Или пък ей така - без причина.
Кацането е гладко и сладко и учудващо не навява тъгата от едно привършило приключение. Не ме обзема чувство на отлетял безвъзвратно миг...сякаш част от погълнатия въздух все още циркулира из тялото ми и превръща току що вдишаната свобода в един пълнокръвен спомен, който още дълго време ще подухва и ще напича и ще завива ту на ляво, ту на дясно на няколко метра от царевицата....
Преживяванията, чувствата, спомените на един човек са най-личното, което той носи у себе си. Точно те позволяват на света да бъде такъв, какъвто е - многолик, шарен, разнообразен, изпълнен и с радост и с болка, погълнат и от еуфория и от страх...перспективата, от която гледаме на света, се променя непрестанно, от нас зависи обаче какво и как ще забележем. И как ще го вплетем в килима от пълнокръвни спомени :)
Споделяйки прясни преживявания по пътя обратно за София, се оказва, че до Сливница нямало никаква царевица...имало слънчогледи...
Няма коментари:
Публикуване на коментар